Цял живот съм българче, ама с някои неща не мога да свикна

Ресторантите

Обичам всичко българско и родно, ама най-много обичам да ходя на ресторант. Там ме чакат потни, вмирисани и космати ястия.

Най съм благодарна, когато ми пуснат по някой косъм за гарнитура. Вчера ми поднесоха ястие, в което имаше няколко. Първия го махнах, на втория се опитах да не повърна. „Госпожо, питам сервитьорката, да не би да съм поръчала губер?!” Тя грижливо издърпа косъма и го сравни с нейните. Не знам защо, хукнах към тоалетната. Беше заключена. Профилактика!
„Може ли вода!”, чух се да скимтя на връщане.
„Безалкохолно? Само ликьорче имаме!”, съобщи барманът и ми го наля в чаша, с отпечатък от червило. Сервитьорката поразмаза гланца с пръстче. Жалко, че не сложи плюнчица. Възхитих се! Досега не бях срещала подобно супер устойчиво червило с блестящи частици. Платих и излязох.  На изпроводяк погледнах за сбогом към кухнята, готвачът събираше от пода няколко кюфтета. 

Откакто се помня съм българче, но с такави свинщина, не знам как се свиква. И друго не мога да схвана...мъжете.

Обичам българските мъже. Всички, до един, ги обичам. Едно нещо не мога да разбера, защо не си мият ръцете, след като се изпикаят? Застанете край пикльовците и ги гледайте как процедират. За 15 секунди са го изтръскали и излезли. Питах един: „Абе, ти няма ли да си измиеш ръчичките?” „Ами, той е чист!”, каза ми мъжкарят и ме хвана за бузките. Мило ми стана, драго, после не знам защо, хубаво си насапунисах личицето. Докато се миех, си представих с колко пениса днес съм се здрависала, после се зачудих, дали готвачите в кръчмите си мият ръцете?
Представих си анимация с пениси, които поръчваш, здрависваш, изяждаш. Тази мисъл не  ме възбуди. 
Можеше и да е по-лошо, мисля си, ами, ако не си миеха ръцете и след акане. А те, всъщност,  дали го правят?!

Прекръстих се и отидох на кинопремиера. Сбърках, естествено.

За премиерите и предпремиерите са абонирани културтрегери, от които ми домилява за халтурката.

Те са там, защото разбират от хоризонтална диверсификация на културата и защото не страдат от криза на идентичност, а само от депресивни разстройства. В резултат на когнитивно поведенческа терапия пърхат с криле около себеподобни и си мерят културите, надарени с обширен, тематично разнообразен слой от лексика. 

Всъщност, културтрегерите са банда позьори, които дават пари за био изсушени сливи от Грузия, за петмез от захарно цвекло от Сингапур и чакат за... безплатни покани за театрални, кино и оперни спектакли.

Използват покани, защото тяхната лингвистична прагматика достига глобални размери, а тяхното мнение е толкова значимо, че трябва да им платят, за да си отворят устата.
Истината е, че се циганеят за 10 лв. и ако могат да изкарат на аванта, ще го направят.

Точно тръгнах да пиша за култура и спряха тока. За 3-ти път днес. То, в България и без друго, всичко се прави на тъмно. Сигурно затова постоянно се чудя, къде съм. 

Минах през „Младост”, заобиколих „Дружба” и пътувам към „Надежда”, ама у нас във всеки град има по един квартал с такова име, който изглежда като клонинг на останалите. 
Наскоро, на гости ни беше една кубинка, която, докато се разхождахме из татковината, се умили и прошепна: „Тук е същото като в Куба!”  

Мислено я нокаутирах, после се огледах: мизерни панелки, бира-скара, анцузи, чалгии, бараки, помияри, боклуци. 

И като се замислих, разбрах, че българите имаме само един проблем – цигани сме.