Писмо до Дядо Коледа

 Мили Дядо Коледа,

С теб не успяхме да се запознаем, защото чаках Дядо Мраз. Мошеник беше другарят Мраз и много рядко ми носеше „Тоблерон”, въпреки че имах светли, социалистически блянове! Мечтаех майка ми да работи в "Кореком", баща ми също. Затова се борих, всекидневно, с безмилостните врагове на Родината - въшките. Унищожавахме ги (в нашия сплотен колектив) с газ и мас. В тази неравна борба, парфюмът зад ушите не облекчаваше нито моето положение, нито това на въшките.

Комунизмът не ухаеше добре, скъпи ми Дядо Коледа.
„Арома” не успя да помогне в ароматизацията на татковината. И въпреки всичко, се опитвах да спазвам образцова чистота, защото другарката казваше, че: „Хигиенизацията е враг на бактериологическата диверсия!” Какво друго ми оставаше, освен да използвам „Веро” срещу бактериите-диверсанти?!
Имах, разбира се и вожд, от чийто пример черпех прогресивни идеи. Наричаше се: „Мечката”. И винаги, когато мисълта за хигиенизация с шампоан „Коприва” пареше мисълта ми, моят идеолог изръмжаваше от плаката: „Мечката се мие, чисти, в потоците сребристи. Има ли за тебе пречка, да постъпваш като мечка?”

Нямаше! Но още не мога да проумея, защо, когато се сетя за пастата за зъби „Поморин”, започвам да плюя?! Навярно, защото, както ни учеха: „един миг невнимание, а после цял живот - мъртъв!”

Не изплювам обаче дъвката „Идеал”, тъй като преди 35 години се хванах на бас, с братчето ми, че ще успея да я сдъвча, ако не днес, то поне… утре. Дъвката ”Идеал” продължава да стои в устата ми. Оказа се като комунизма - не можеш нито да я сдъвчеш, нито да я преглътнеш.

Следвайки социалистическата пропаганда и спазвайки хигиенни навици, като дете, се надявах за Нова година да получа „Киндер сюрприз“, вместо това, всяка година се сдобивах с… „Не се сърди, човече”. Не се сърдих. Изобщо. Само си мислех: „Ну Дед Мороз, ну погоди! ”

Явно, много човечета не са се разсърдили, изобщо. Явно желаните подаръците не са отивали, където и при когото трябва и изведнъж… ти се появи.

Мили Дядо Коледа, ако можеш ми прости, задето не вярвам в теб, ама много ме лъга твоя предшественик и още не мога да се възстановя. Ето, вчера се хванах, че докато мисля за него, пея: „Скъп спомен мой, дай ми покой, не влизай в моя дом…”

И на теб не вярвам, деденце, ама все пак, ако може не ми отмъщавай и не ми носи, вместо Гена и Чебурашка, Барби и Кен. Аз живях с комунизма и повече кич не ми е трябва.

Да, знам, че жените в последно време се държат като коли, но нямам нужда от тунинговаме и поцинковаме. Не искам да си сменям броните и не ми трябват нови фарове. Багажникът ми също е достатъчен. Благодаря!

Наскоро научих, че е и много „готинко” да имаш „кокоша устичка”, но вместо това, аз си мечтая за една или две кокошчици. Смятам да ги оставя свободни да припкат из центъра. Колко ще са щастливи не знам, но яйчица ще има със сигурност, а както подочух: „Всяко яйце е бомба, всяка кокошка е летяща крепост срещу Агресорите!”

Ти сигурно знаеш, че агресорите са: Цианогенни гликозиди, Соланина и Микротоксините. Ако не знаеш, не ми идвай на гости, ами си плати Интернета, защото на 26-ти няма да можеш да си закачиш селфита от околосветската обиколка. 
И как после децата ще повярват, че те има, а?