вторник, 14 януари 2014 г.

Ръководство за аматьори


От седмица съм горд собственик на остър вирусен назофарингит, силно заразно заболяване на горните дихателни пътища, познат най-вече като НАСТИНКА.
В този хремав момент, когато ми се иска да дремна, не само в работно време, приятели решават, че трябва да обикнем родината.
Предлагат да изкачим „скален ансамбъл от разнообразни, морфоложки образувания, разположени по южните склонове на Източна Стара планина – „Сините камъни”.
Не знам защо, когато става въпрос за планини, предпочитам да ги катеря в Google:„Сините камъни” – територия - около 11380,3 хектара, с надморска височина от 290 до 1181m. Растителните видове са над 1000. От тях 44 са включени в Червената книга на България.”
Фауната, досещате се, също е разнообразна.
„Опознай родината в Интернет! Обикни я - без да пълзиш по стръмното!” Това е новото ми мото, което не им попречи да ме натоварят в колата.
Потеглихме към Сливен. Пътят от София с автомобил от непресован картон e 3 часа.
„Сините камъни”– север, изток и запад – просторни гори и остри, да – остри, скали. На юг- градът.
Предлагам на приятелите си, да направим разумния избор – Юг и да изядем по един сач от щастливо кудкудякала, в близкото минало, кокошка. Навярно, защото гласът ми е прегракнал, никой не ме чу. Стигаме до Хайдушката пътека.
Паркират колата до туристическия център. Опитвам се да им обясня, че и оттук въздухът е пленителен, балканът величествен, а конякът с чай – не е предмет на никакъв спор.
Пробвам да избегна изкачването, посочвайки лифта и табела до въжената линия: "Дължина по наклона - 1895м. Превозоспособност във всяка посока - 270 човека/час. Времетраене на пътуването - 20 минути, цена – 3 лева."
Моите жалки опити да избегна мускулната треска се оказват безсмислени. Пълзим по Хайдушката пътека. Температура 1 градус.
Някой може и да е забелязал паметника на загиналите алпинисти от Хиндукуш, аз лично - не. Гледам си в краката и си мечтая за диаметър на транспортното въже - 32мм и мощност на главните електродвигатели - 2 х 55кв - чудесна, въжена линия!
Каквото и да ви приказват за Хайдушката пътека, тя е в резултат от „хилядолетната борба между вътрешните и външните земни сили”. Планинарите сигурно виждат зъбери и канари, докато припкат по нея. Аз се опитвам да се задържа права и да пъшкам наум. Усещам, че нещо ме е стиснало за гърлото. Оказва се отчаяние. Сърцето ми се разхожда из цялото тяло, треперя като при земетресение от 7,5 по скалата на Рихтер. И точно тогава, някой (в групата винаги има такъв) задава свръхинтелигентния въпрос: „Какви животинки има тук?”.
Подготвена съм предварително и вместо „ехо-о-о-о” изкрещявам:
„Гръбначната фауна е представена с над 240 вида, като 191 са защитени. От тях 32 вида са застрашени от изчезване: шаран (Cyprinus carpio), смок мишкар (Elaphe longissima), видра (Lutra lutra), бухал (Bubo bubo), кръстат орел (Aquila heliaca), сокол скитник (Falco peregrinus), малък ястреб”.
След малкия ястреб си поемам въздух. Чист е, мисля си, но това не ме успокоява. В групата няма повече въпроси.

Знам, че след час трябваше да стигнем превала, на нас ни бяха необходими – два, ако искате да видите убежището на Панайот Хитов, тръгвате надясно, аз предпочитам да си пълзя из гъстата букова гора, все направо. След 100 метра се намира историческото място „Конската стена”. Чувствам се като… муле. Продължаваме нагоре – естествено - по стръмното. Обхваща ме носталгия по МПС, паркирано в задръстване.


Не знам кога в ръката ми се появила сопа, с която се опитвам да предпазя мислите си от мечки.
Вместо гризли от гората изскача сърна. Приятелите ми бързат да я документират за фейса, а аз си мисля, че съм яла суджук от еленско. Много е вкусен. Тази мисъл не ме засрамва, докато прескачам потока. Над нас е Марьова скала. Някой продължават с фотосесиите, аз продължавам да се подпирам.
Достигаме остър завой. Поредният. И точно, когато се чудя, къде се запознах с тези мои приятелчета–садистчета, пред погледа ми се открива изглед към Туристическия комплекс "Карандила" и цивилизация – асфалтов път!
От скалите, източно от туристическия комплекс, могат да се видят връх Кулата, Кушбунарска река, езерото. Вдясно се намират скалните феномени Камилата и Жабчето.
Не знам за вас, но аз лично не позволявам да ме разсейват пейзажи, когато във въздуха се носи аромат на… скара. Усещам, че в жизнерадостен тръст преминавам край стадиона, подминавам хлебарницата и си поръчвам няколко кебапчета и още няколко за из път. И точно, когато се приготвям за хайдушка хапка, ентусиаст-планинар (в групата винаги има и по един такъв) подкокоросва останалите да стигнем до извора Кушбунар, прочут с чудотворна, целебна сила.
Аз вече бях излекувала хремата си с аромати от скарата, но след като ми обясниха, че „изворът е известен на траките, убежище на хайдути, възпят от народа” и след като допълниха, че се намира на половин час, по равен път, приех. Не знам защо си купих и хляб от фурната. Всъщност взех два и се зачудих, дали изворната вода ще излекува апетита ми.
Връщане. Ако искате да пълзите и надолу, пълзете. Аз лично избирам живота и се качвам на лифта. Представете си сега триизмерно кино, обогатено с планински въздух и ясна видимост към планините, полето и града. В такива случаи се казва „останах без думи”, аз обаче имам няколко. Гледката е: магическа, божествена, възхитителна, възвишена, пленителна, прекрасна, чудесна, фантастична, приказна, неземна…
Защо още стоите пред компютъра?

Ако маршрутът по Хайдушката пътека няма да ви понесе – яхнете колата. 


Вярно, завой, след завой, след завой, но каква скара, Господи, каква скара!

http://www.gobio.bg/

2 коментара: